Тази опция ще възстанови настоящата страница по подразбиране като върне всички затворени секции и категории.

Как да успеем?

Времето около десети ноември всяка година, освен повод за агресивната пропаганда, с която се занимахме в предната статия, е и период на равносметка за така наречения ни преход. Що се отнася до тази вече двадесет и пет годишна епоха, при все че много обичаме да я предаваме в тъмни краски, тя – особено след 1997 г. – донесе безспорен напредък в множество аспекти от живота ни, така че напук на измамната носталгия на левите пропагандатори днес обикновеният български гражданин живее по-добре, отколкото еквивалентът му през десетилетията на комунистическа диктатура.

Въпреки това преходът или полууспя или се провали в няколко области, които са особено болезнени за повечето хора в страната. Той не сполучи да измъкне образователната ни система от кризата, в която я вкара комунистическата власт и която изглежда се задълбочава и днес. Не се пребори за реформиране на целия сектор на енергетиката, който в наши дни е ужасяваща смесица от най-лошите черти на социализма и онова явление, което наричаме приятелски капитализъм или кронизъм. След повече от десетилетие на упадък до края на 90-те, сега здравеопазването ни, макар и много по-добро от пародията през 80-те, все още е далеч от световните стандарти, а България по странен начин комбинира нарастването на продължителността на живота с един от високите проценти на смъртност на планетата.

Накрая, но не на последно място, ние, „децата“ на прехода, така и не успяхме да реформираме напълно политическата система, да я поставим върху основите на откритостта, отговорността и наказуемостта и да трансформираме държавата си от такава, в която народът се страхува от властниците си, в такава, в която властниците се страхуват от народа. Този провал, мисля си, в голяма степен е отговорен за всички други – от споменатите по-горе през не особено добре работещата ни правосъдна система, та чак до крещящия упадък на свободната журналистика в последните шест-седем години.

Ако искаме да заживеем по-добре, трябва да почерпим с еднаква степен от успехите и от пораженията си – от една от най-бързите интернет връзки в света до откраднатото тефтерче по важно дело – за да последваме примера на първите и никога да не повтаряме вторите. В тази връзка, може би най-важният урок от прехода за мен дойде с осъзнаването, че почти всяко от постиженията му се случи не благодарение, а напук (и въпреки усилията) на политическата ни власт.

Затова и, по мое мнение, трябва да престанем да разчитаме на нея да ни предоставя привилегии за сметка на други български граждани, както и активно да протестираме срещу привилегиите, които други български граждани получават за наша сметка. Да осъзнаем например, че много от вратичките, позволяващи ранно пенсионира на членове на „елитни“ съсловия, вредят на всички нас като цяло, но и да спрем с очакванията този или онзи политик „да ни оправи“, и да подкрепяме не онези, които обещават да ни дадат материални придобивки, а тези, които ще се борят за система, позволяваща ни сами да постигаме успехите си (а когато се проваляме, да не бъдем спасявани с парите на хора, нямащи нищо общо с провала ни).

Както ще се досетиш, думата, от която имаме нужда, е „отговорност“. Трябва да престанем да се смятаме за деца, за които политиците ни са длъжни да се грижат, и да започнем да се възприемаме като възрастни, назначаващи всяко управление, за да подсигури и опази средата на равенство пред закона, в която всеки от нас да носи отговорност за собствения си живот. Да сме критични към провалите си и да се учим от тях, вместо да ги приписваме на световната конспирация. Да успяваме напук на корумпираните, малоумниците и популистите във всички сфери на властта.

П.П. При все че, както споменах по-горе, съм убеден, че голяма част от успехите на прехода са рожба на твърдоглави и амбициозни хора, блъскащи се във вечно пречещата им система, а също и че, понеже политическата сфера е консервативна, тя винаги ще следва или ще се опитва да спре това, което постигаме в работата, бизнеса и благотворителните си дейности, осъзнавам, че написаното от мен ще се стори на мнозина твърде общо и/или прекалено подразбиращо се. За възгледите ми по въпроса какво конкретно следва да настояваме да се промени в публичната сфера, тези читатели могат да разберат повече от поредицата „Какво да се прави“ от мината година, започваща с тази статия, и от много други материали в E-lect.

Осъзнавам, че миналогодишната поредица, освен недовършена заради обстоятелствата, е и донякъде остаряла, така че ако има интерес, вероятно ще се опитам да я рестартирам по някое време. Но в основните принципи, изложени там, вярвам и до днес.

Ако тази статия ти допада, винаги можеш да станеш приятел на E-lect във Facebook или да последваш този сайт в Twitter.

А ако харесваш сайта и желаеш да подкрепиш развитието му, ще се радвам да ни станеш патрон в Patreon. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.