Счупеният прозорец

Когато пътувам в градския транспорт, се старая винаги да си дупча билетчето. За много хора това е наивно и безсмислено упражнение, защото контролът е слаб, „винаги можеш да се измъкнеш“, „ама тия май не ги глобяват“ и в крайна сметка „то цялата ни държава е скапана, ти за един билет ли си“. Много, макар и не всички аргументи срещу спазването на правилата в транспорта в София могат да се сумират само в две изречения: 1. няма да го правя, защото няма кой да ме хване, а даже да ме хванат ще ми излезе по-евтино; и 2. щом всички останали са тарикати, е тъпо аз да не съм.

Този начин на мислене щеше да е проблемен, дори ако се отнасяше единствено до градския транспорт, но ти вероятно си забелязал, че логиката му лесно се прилага и в много други сфери на живота – от движението по пътищата като цяло, през масовото отношение към околната ни среда, та чак до съмнителните обществени поръчки за милиони, попадащи в ръцете на хора с „правилни“ приятели и политически позиции.

Ако и ти си от хората, споделящи цитираното по-горе мислене, вероятно ще се скандализираш от това, че слагам в едно изречение относително дребни прегрешения като пътуването без билет, минаването на червено или изхвърлянето на боклука на земята, и големи често пъти останали ненаказани корупционни сделки или други престъпления с широк отзвук в медийното ни пространство. Поне на няколко пъти съм попадал на таксиметрови шофьори например, които не спират да оплакват от безнаказаността на „ония горе“, докато безнаказано нарушават правилата за движение или даже се опитват да ме излъжат със сметката. Те, разбира се, са лесна мишена поради ниските обществени очаквания към тях, но аз с малко усилия се сетих за хора с всякакви образователни степени, професии и възгледи за света, които съм виждал в подобни ситуации.

(В една от първите случки от този тип, която ме накара да се замисля сериозно за отношението към околната ни среда преди вече над десет години, героини бяха две жени на средна възраст. Правдивото им възмущение към мръсотията в циганския квартал, през който преминаваше влакът, в който пътувахме, въобще не им попречи да хвърлят боклуците си през прозорците, а когато им направих забележка, те бяха още по-правдиво възмутени от „нахалството“ ми.)

Моят отговор на твърдението, че не могат да бъдат поставяни в същата плоскост мащабни престъпления и дребни нарушения, „каквито всички правят“, е, че могат, макар и, разбира се, да не е толкова просто. Без съмнение, големите престъпни актове се различават от по-малките в обхвата си и аз изцяло ще се съглася, че от тази гледна точка да откраднеш един милион лева не е еднозначно на това да не си платиш пътуването в транспорта. Двете деяния обаче си приличат в далеч по-голяма степен, когато ги погледнем през призмата на стоящия зад тях манталитет.

Моралните хора не степенуват неморалните актове по обхват, за да теглят чертата някъде в средата на скалата и да приемат всичко под нея за допустимо, защото е „дребно“. Те виждат повече или по-малко ясна разделителна линия между правилно и неправилно поведение, и дори когато им се налага да постъпват неправилно, не използват оправданието, че има и по-големи престъпления или че е тъпо да си честен в обкръжението на тарикати. В тази връзка аз съвсем не се имам за съвършен – всъщност никой не е! – и съм напълно наясно, че противно на желанието си да постъпвам морално във възможно най-много случаи, понякога изпадам в ситуации, в които не става така. Голямата разлика между мен и онези, които коментирам в днешния текст, е, че аз нито се опитвам да рационализирам погрешното си поведение, нито пък мисля, че моралът зависи от възможността да те хванат или цената, която ще платиш за прегрешението си.

Като привърженик на известната „теория за счупения прозорец“, смятам, че големият проблем с относително масовата търпимост към „дребните“ прегрешения у нас е, че тя на свой ред създава благодатна почва за по-големи престъпления. Лесно е да си подкупен катаджия в общество, в което нарушенията на правилата за движение по пътищата рядко правят сериозно впечатление, или пък подкупен политик сред хора, за които да се издигаш в живота с „връзки“ е нормално, а с талант и усилия – тъпо. Много по-трудно става, когато мнозинството около теб изпитва нетърпимост към отсъствието на морал не само у другите, но преди всичко в своето собствено поведение.

Неведнъж или дваж в историята на E-lect е ставало дума за онези промени в икономиката и политиката на България, които според мен биха могли да допринесат за добруването ѝ. Убеден съм, че приложени на практика идеите, споделени в тези материали, ще имат сериозен положителен ефект. Те обаче не могат да бъдат наложени във вакуум, а колкото и клиширано да звучи, е истина, че политическият елит на страната не е нищо повече от отражение на хората, живеещи в нея. В крайна сметка всички имаме нужда от повече „наивни“ „глупаци“, които да постъпват правилно, водени единствено от вътрешното си усещане за морал, и от по-малко „умни“ тарикати, възползващи се от пропуските в системата за собствена облага.