Деветте милиарда имена на Бога

При все че харесвам научна фантастика, почти не познавам творчеството на Артър Кларк и затова за мен беше изкушаващо да си купя сборника му с разкази под заглавието „Деветте милиарда имена на Бога“ преди няколко месеца и относително лесно да го прибавя към вече натрупалия бройки waiting list, с който се боря от известно време насам.

В последните три дни обаче имах възможността да поизляза за малко от София и сборникът беше измежду книгите, с които реших да се занимавам по пътя.

Накратко, впечатлението ми от разказите на Артък Кларк, които успях да прочета (десет от общо 12), е по-скоро негативно.

За дългата версия трябва да започна с това, че историите в сборника трудно могат да бъдат поставени под общ знаменател от гледна точка на тематиката или сетинга си – някои от тях се развиват на Земята или Луната в близкото и не съвсем близкото бъдеще, други – на Венера, а трети – на измислени светове от нашата галактика или извънземни космически кораби – но пък, поне за мен, почти всички си приличат по песимистичната нотка (в повечето от половината от тях Земята бива унищожена, замръзнала в хватката на нова ледникова епоха или превзета от насекоми) и wanna-be хоръра (главния герой бива изяден от непознато чудовище на незнайна планета; второстепенен герой е подложен на опасен експеримент, който унищожава огромна електрическа централа; главните герои неволно помагат на орден побъркани будистки монаси да унищожат вселената и т.н.).

Нямам представа дали цялото творчество на Кларк гледа толкова негативно на бъдещето на човечеството, но аз винаги съм харесвал много повече истории, разказващи за трудностите, поставени пред човешкия дух, и за начините, които той ще открие за тяхното преодоляване, за победите, които ни издигат, и пораженията, от които се учим – и затова харесвам изключително прекрасния позитивизъм на Азимов, докато „Деветте милиарда имена на Бога“ в общия случай не успя да ме грабне.

В допълнение към минусите, от гледна точка на изпълнението текстът на разказите в сборника (или, може би, преводът) не блести с особено качество, а структурирането на повествованието в повечето случаи ме караше да се хващам за главата – по калъп то започваше с кратка случка от живота на главния герой/главните герои, преминаваше през по-глобално описание на реалността, в която се намират, което аз никога не бих тръгнал да стоварвам на читателя по толкова директен начин, поставяше пред героя/героите по някое лишено от истински залог изпитание и приключваше с изненадващо/зловещо разкритие.

Положително в „Деветте милиарда имена на Бога“ е голямото разнообразие от теми, което ме накара да се дивя на въображението на Артър Кларк, в същото време отправяйки предизвикателство към начина ми на мислене.

Ако трябва да сумирам плюсовете и минусите, сборникът по никакъв начин не бе откровение за мен като почитател на научната фантастика, но и не успя да ме откаже от автора, така че в скоро време вероятно ще опитам да прочета още нещо от него.