Без твойта порода

В една емблематична песен от зората на 90-те, озаглавена „Ближи си сладоледа“, Дони и Момчил възпяват героя, познат на английски като bully. Той е побойник, който вечно гледа в чуждата паничка, дразни се от всичко цветно и разваля купона на всички останали. Светът ни е пълен с хора, попадащи в тази категория, и макар че много от тях изглеждат по начина, описан в споменатата по-горе песен (мускулести мъжаги с възгледи, които днес бихме определили като „консервативни“, и за които е много важно да „респектират“ различните), в последните десетина година станахме свидетели на раждането на ново поколение bullies.

Те, смея да твърдя, са далеч по-опасни от първите. Побойниците с вид на гардероби вероятно могат да те набият лесно, но в очите на мнозинството идеологията им – поне в крайната си форма – е дискредитирана още от времето, когато съюзниците освобождават нацистките концлагери и става известна истината за зловещите престъпления, извършени в тях.

Модерните гамени от своя страна са по-префинени, както по отношение на целите, които пропагандират, че преследват, така и на средствата, които използват. По стара традиция, те се борят за собствената си версия на „равноправие“ и „свобода“ – равноправие, при което определени „защитени“ групи от хора са по-равни от други, и свобода да говориш само онова, което не обижда новоизлюпените стожери на обществения морал, и нищо повече. Вероятно не биха имали нищо против да те оставят окървавен на улицата (няма как да не си припомня отвратителната punch-a-Nazi кампания в САЩ, при която – естествено – „нацист“ се превърна в събирателно за „човек с възгледи, които не харесвам“), но предпочитат да използват държавата, за да ограничат правото ти да имаш различни – пък били те и неправилни – възгледи, да се шегуваш, да споделяш идеите си и да живееш живота, който намериш за добре.

При все че, разбира се, те самите едва ли биха го признали, между двете категории побойници в действителност няма фундаментална разлика. И едните, и другите мечтаят за безцветен свят, в който всеки мисли и говори точно като тях. И едните, и другите са толкова несигурни в себе си, че пред откритата дискусия винаги предпочитат насилието. И едните, и другите не понасят хумора.

Казвал съм го и преди, но е редно да го повторя. Едва ли ще намериш човек на този свят, който да се противопоставя на свободата на словото, ако тя се изчерпва с правото да говорят само тези, споделящи неговото мнение. Истинският тест дали вярваш в тази основополагаща либерална ценност е следният: подкрепяш ли свободата да изразяват себе си онези, които намираш за вулгарни, провокативни и отвратителни? Ще се съгласиш ли с Волтер, който пише „Не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив ще защитавам правото ти да го казваш“ или „Едно от най-важните човешки права е правото да не бъдеш прав“? За съжаление, мнозина от онези, които днес се кичат с етикета „либерали“, отговарят отрицателно на тези въпроси – точно както биха го сторили хора като Хитлер и Сталин.

Онзи ден изгледах част от предаването на Дони, предизвикало протестно писмо до генералния директор на БНТ от страна на „правозащитни организации“, заради „недопустимата“ си хомофобия, и, разбира се, не видях нищо повече от няколко умерено безвкусни шеги. Дори да беше много по-остър обаче, Дони има правото да говори каквото му е на сърце, а онези, които се чувстват засегнати, биха могли да го сразят с аргументи, да му отвърнат с хумор по негов адрес или даже да се досетят, че умението да иронизираш сам себе си и да приемаш чуждата ирония е признак за емоционална зрялост.

На модерните нацисти обаче, без значение дали са облечени в кафяви ризи или розовеещи тениски, им е много по-лесно да прибягват до аргумента на силата. Намирам това не просто за жалко, но и за контрапродуктивно – включително за борбата за равноправие на хората с различна сексуална ориентация, която неведнъж съм подкрепял. За съжаление, покрай популярната напоследък мода да си вечно обиден, малцина се сещат, че като се държат като побойници, не си създават много приятели; като настояват всичко да е поставено в одобрения от тях калъп, правят света далеч по-сиво място, а опитвайки да заглушават хора, които са им врагове само в техните изкривени представи, не предизвикват уважение, а презрение.

Купонът наистина е много по-готин без породата на хулиганите, пък ако ще и хулиганството им да е напудрено в красиви приказки за възвишени идеали.