Либертарианството – част II
В тази статия продължавам с отговорите си на някои от основните критики срещу либертарианството. За да я прочетеш, съвсем не е нужно да си погледнал първата част на настоящата поредица, но трябва да знаеш, че в нея говоря за основите на либертарианската философия – които противниците ѝ имат навика да не познават изобщо – както и за най-острите (и, разбира се, погрешни) обвинения към тези, които я изповядват – а именно, че не им пука за солидарността между хората и че са завършени егоисти.
Днес ще се позанимаем с други нападки, за които мисля, че заслужават внимание. При избора си, трябва да отбележа, не съм се водил от стремеж към изчерпателност и не мисля, че е възможно даже да бъдат събрани на едно място всички глупости, никнещи почти ежедневно по адрес на либертарианството, като например, че то е налагано по света от правителството на САЩ и неговите „проводници“, че за либертарианците най-смислените човешки действия „са купуването и продаването, а най-висшият идеал се състои в достигането на максимална печалба“ и че философията им води до морална и интелектуална деградация. Ако си достатъчно тъп, за да повярваш в тези глупости, или толкова покварен, че да ги твърдиш на всеослушание, едва ли има смисъл да продължаваш да четеш – не вярвам, че нещо в долните редове ще ти се стори разбираемо (да, Волгин, за теб говоря).
От аргументите срещу либертарианската философия, на които мисля, че трябва да се отговори, най-странен ми е този, че
Тя е погрешна в своето тълкуване на човешката природа, неразбиране как функционира обществото и пълен провал да се адаптира към променящите се обстоятелства
Причина да не понасям това твърдение е, че в него имплицитно са заложени допусканията, че човешката природа е добре опозната от една страна и, че критиците ни – за разлика от нас – разполагат с познанието за нея, от друга. За мен подобни допускания са прекалено смели. При все че всички човешки същества имат определени общи характеристики, които ги отличават от останалите животински видове, в действителност те показват и множество черти, по които се различават едни от други. Някои хора са безподобни егоисти (в негативния смисъл, който се влага в думата в наши дни) и рядко биха направили нещо за някого, други винаги са готови да помогнат на ближния. Някои обичат да спортуват, други – да похапват, трети харесват и двете. Някои не вършат нищо, без да им се плати, а други толкова обожават работата си, че биха давали пари да я работят. Някои обичат секса, някои обичат модерното изкуство, някои обичат природата, някои обичат да пътуват, някои обичат да се излежават, някои обичат да четат, някои обичат разговорите в компания, а други усамотението, киното или например бънджи скоковете.
За да стане още по-сложен въпросът за дефинирането на човешката природа, буквално всяка от хилядите разлики, които можеш да намериш в характера на двама или повече души (като например тотален нихилист срещу редовен участник в Българската Коледа), може да се комбинира с всяка от останалите (запален по филмите vs. обича книги), превръщайки всеки отделен човек в уникална вселена.
Когато говорят за човешката природа обаче критиците на либертарианството нямат предвид общите ни характеристики (ходим на два крака, нуждаем се от храна, за да оцелеем, живеем в големи стада, които наричаме общности) – тях няма как и да ги сбъркаме. Те изказват твърдения като „либертарианците приемат, че хората са програмирани да бъдат само егоисти, докато в действителност сътрудничеството е връхната точка в човешката еволюция“. Тези допускания не просто не са верни (напротив, ние много добре знаем, че хората могат да бъдат не само егоисти, но всякакви), но и разкриват, че противниците ни от своя страна правят оборими генерализации (иди обяснявай на човек, избрал доброволното отшелничество, че абсолютно всички ние сме програмирани да си сътрудничим).
В резултат от тези генерализации – и от необоснованото предположение, че някои хора знаят достатъчно, за да ги правят – се раждат проекти за социално инженерство от типа на болшевизма и нацизма, които, веднъж овладели властта, водят до катастрофални последици. Докато въпросните проекти обаче винаги изхождат от претенцията за висше, „научно“ разбиране за човека, либертарианската идея е изградена върху точно обратното допускане – че хората са твърде различни и заради това никой няма правото да им налага как да живеят.
Докато в едно марксистко общество гражданите не могат да притежават частна собственост без оглед на това какви са желанията им, в една нацистка държава те няма да оцелеят, ако са евреи, а в съвременната демокрация им е забранено да оттеглят подкрепата си за социалната държава, в общество, изградено върху либертарианските принципи, марксистите биха имали възможност да се отделят в своя си общност, в която отделните индивиди да дарят собствеността си на колектива, щом това диктува природата им, при единственото условие всичките ѝ членове да принадлежат към нея доброволно, нацистите ще могат да не допускат евреи на земята, която притежават законно (но не и да прилагат насилие срещу тях), след като антисемитизмът е част от тяхната природа, онези, които искат да запазят днешната „солидарна“ пенсионна система, спокойно могат да го сторят в рамките на собствената си доброволна общност, стига да не го налагат на останалите и т.н.
В този смисъл няма как либертарианството да почива на погрешно тълкуване на човешката природа, защото – за разлика буквално от всяка друга политическа идеология – то залага на виждането, че елементарните генерализации по темата пренебрегват уникалната природа на всеки отделен индивид.
Що се отнася до предполагаемото ни неразбиране как функционира обществото, реалната ситуация е много подобна. Няма такова нещо като общество, подчинено на вечни и непоклатими закони, които следва да бъдат „разбрани“, а това, което определяме с този термин, най-общо казано включва сбора от непрестанно променящи се и вечно застъпващи се във всевъзможни конфигурации групи от хора с различни интереси, възгледи за света, любими хобита и предпочитания по буквално стотиците хиляди различни въпроси, които ги вълнуват.
От осъзнаването на горния факт следва и осъзнаването, че именно доктрините, които изхождат от някаква своя предварителна концепция за природата ни и груповото ни функциониране (като например, че частната собственост не е присъща на хората и следователно общество, в което тя е забранена, ще работи по-добре) не могат да се адаптират – поне не бързо – към променящите се обстоятелства. Либертарианството е далеч по-скромно в претенциите си и, тъй като признава правото на всеки да бъде различен, разбира и, че обстоятелствата непрекъснато се променят, така най-добрият начин да се адаптираме към промените е да не налагаме насила на другите определени виждания за това как би трябвало да изглежда света.
Като следствие от горното, ние – привържениците на философията на свободата
Не харесваме държавата в съвременния ѝ вид
А това дава повод на критиците ни да твърдят, че сме противници на държавата като цяло и редом с нея на всички останали човешки институции.
Да обърнем внимание на първата половина от това обвинение! Истина е, че в модерното либертарианско движение съществува разделението на минархисти (което ще рече хора, на които държавата не би им пречила, стига да бъде сведена до три базови функции – да опазва правовия ред, да ни защитава от външни врагове и да играе ролята на безпристрастен арбитър в споровете помежду ни) и анархисти (хора, според които дори тези трите могат да се оставят в ръцете на доброволния сектор).
Но в изчистения си вид горната критика срещу нас приема малко по-различна форма, тъй като онези, които я изказват, неизменно използват думата „държава“ като синоним на „ред“, намеквайки – а често пъти и натъртвайки в прав текст – че, опитвайки се да ограничим или елиминираме държавното управление, ние в действителност целим да заменим реда с хаос (дума, която на свой ред винаги се използва като синоним на анархия).
За пореден път опонентите ни не могат да бъркат повече. Либертарианството вярва в реда (и именно поради тази причина Сомалия няма как да е „либертариански рай“… но за това по-късно), само че за разлика от други философски и политически учения прави разлика между две негови разновидности. Първата е онази, която нашите критици имплицитно приемат за единствена и само тук ще наричам „насилствен ред“. Този ред се налага от държавната власт. В голяма степен той произхожда от патерналистичното виждане за света, според което хората не са дорасли да се грижат за себе си и затова се нуждаят от силна ръка, която да ги насочва в правия път, налагайки наказания за грешките им (как в изконно грешното човечество непрекъснато изникват такива велики и непогрешими личности, които да дефинират грешките и наказанията, философията на патернализма отказва да обясни).
За мен няма никакво съмнение, че в определена форма насилственият ред ще продължи да ни съпътства. В крайна сметка хората наистина не са съвършени и някои от тях ще вредят на другите, отнемайки живота или собствеността им, или разрушавайки здравето им без значение в какво общество живеят. Как да избягаме от произволното дефиниране на това какво е вреда и да прекратим практиката самозвани пророци да налагат техните собствени разбирания като общовалидни е тема за съвсем друг разговор, на която няма да се спирам тук.
За нашите цели е важно да обърнем внимание, че либертарианците смятат, че в допълнение към другия има и „естествен ред“. От философска гледна точка идеята за него е следствие от по-зрелия възглед, че хората все пак не са деца и живеейки живота си, както намерят за добре (стига да не инициират насилие спрямо останалите), ще съумеят да го подредят по-правилно, отколкото, ако следват нечии чужди нареждания. В реалността естественият ред е навсякъде около нас и винаги е бил – дори във време на зловещи тоталитарни диктатури. За повечето хора не е небходимо държавата да им казва, че трябва да се държат почтително към родителите си, да помагат на близките си или да дават най-доброто от себе си за децата си. Ръкостискането в началото на някоя среща не е предвидено в закон, но при все това ние знаем кога е уместно. Не купуваш подаръци за рождените дни на приятелите си, защото някой мъдър бюрократ те е научил, че такова е дължимото поведение. Огромното мнозинство от хората не крадат не от страх от затвор, а защото моралът им не позволява да причиняват на другите това, което не искат да се случи на тях. И така нататък.
В действителност, настоявайки за ограничаване на държавната власт, либертарианството няма за цел да премахне реда изобщо, а просто да промени съотношението между реда, налаган по насилствен път, и естествения ред, залагайки на презумпцията, че, щом става дума за техния собствен живот, хората (които съвсем не са толкова тъпи и недорасли, за каквито ги приемат социалистите) знаят по-добре как да го подредят от някакви дистанцирани бюрократи или компютризирани планове.
Оттук непринуденият поток на мисълта ми ни отвежда към обвинението, че понеже не харесват особено държавата, либертарианците мразят и всички човешки институции. Ако размишленията ми в действителност са били така непринудено поднесени, колкото ми се ще да вярвам, и ти си успял да ги проследиш, вече трябва да си се досетил, че ние нямаме проблем с институциите като цяло, а единствено с онези от тях, които налагат авторитета си чрез насилие. Доброволните институции от типа на арбитражни съдилища, фондации, създадени да помагат на определени хора, групи за взаимопомощ, частни фирми, благотворителни училища и приюти за бедни и, както хиляди други са напълно съвместими с философията на либертарианството.
Ако пък си прегледал и първата част на тази поредица, знаеш, че по план ми остават още две критики, които да коментирам: 1. Сомалия е либертарианският рай и 2. ако „утопията“ ни вземе, че се приложи някъде, ще настане Армагедон. Днес бях прекалено многословен, така че в проверената традиция на Шехерезада ще продължа с тях някоя друга вечер (или тогава, когато намеря време за писане).
Заключението следва!
Ако тази статия ти допада, винаги можеш да станеш приятел на E-lect във Facebook или да последваш този сайт в Twitter.
А ако харесваш сайта и желаеш да подкрепиш развитието му, ще се радвам да ни станеш патрон в Patreon. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.
За мен беше сериозна стъпка да разбера фундаменталния принцип, че хората нямат право да вредят на другите, но имат право да вредят на себе си. И че никакъв разум, развитие и свобода не биха били възможни без това. Има един фантастичен разказ, „Със скръстени ръце“, който показва какво се случва, ако хората нямат право да поемат риск и да си самонанасят вреда.