За „журналистиката“ и стандарта
Редовните читатели на E-lect навярно си спомнят, че тук неведнъж е ставало дума за адски ниското качество на журналистическата работа в България – качество, което за съжаление се проявява не само сред „жълтите“ медии, но и сред онези, претендиращи, че поддържат високо ниво, и което процъфтява на фона на все по-безкритичната аудитория. За интелигентния наблюдател некадърните преводи на чуждестранни новини, преписвани от всевъзможни вестници и сайтове, пълното отсъствие както на професията „fact checker“, така и на желание да се проверяват фактите, а понякога и откровените измислици, са повод за смях, но моето притеснение е, че превърнат в норма този подход изкривява обществения дебат и измества фокуса му от реалните проблеми.
Имам усещането, че няма ден, в който да не мога да намеря съвсем пресен пример за удивителна журналистическа глупост (при това без да ровя в боклучавите сайтове, свързани с медийната империя на „изтеглящия“ се от бизнеса „успял млад мъж“), обаче повод за днешния текст е забележителната информация, че според „чешки математик“ „българинът трябва да получава 1000 евро, за да достигне средния стандарт в Германия“. Проблемът с тази не особено важна „новина“ с вероятен първоизточник някой некадърник в БГНЕС, безкритично преписана от vEvesti.bg, Труд, Actualno.com, Dir.bg и много други „медии“, е, че тя първо не е вярна и второ може да бъде проверена за по-малко от две минути (съдя по собствен опит), стига да имахме журналисти или редактори с желанието и капацитета да си свършат работата.
За да разбереш защо „новината“ ми напомня за забележителния виц, според който било вярно, че бай Иван от нашето село е спечелил „Мерцедес“ от лотарията, ама не съвсем – защото не бил бай Иван, а бай Петър, не е от нашето село, а от съседното, колата не била „Мерцедес“, а „Москвич“, и не я е спечелил, ами го е прегазила, трябва само да хвърлиш поглед на оригиналния текст на английски. Както можеш да прочетеш в него, живеещият в Германия чех Якуб Мариан (който на първо място се представя като „лингвист“, а едва след това като „математик“) е направил сравнителна графика на цената на живота в държавите от европейския континент, като е взел за база Германия – с индекс 100 – и е нагласил останалите страни спрямо нея.
Целта на тази графика, обяснява Мариан, е да покаже от какви средства ще се нуждае човек, за да запази своя си стандарт на живот, ако се премести от една държава в друга. В текста изобщо не става дума за средния стандарт в Германия, а е даден хипотетичен пример (познава се по думата imagine, мили родни журналисти!) за това от колко ще струва на един германец, който в момента харчи в страната си 2000 евро на месец, за да си напазарува същите неща, на което и да е друго място – а 1000 евро е сумата, от която би се нуждаел този наш хипотетичен герой, дойде ли да живее в България.
Или иначе казано, не само, че чешкият „математик“ никъде не казва, че ако получава 1000 евро, българинът ще достигне средния стандарт в Германия (каквото твърдение му приписват родните медии), но и на база единствено на неговата графика няма как да се заключи каквото и да било по този въпрос.
(В самия материал на Мариан се споменава между другото, че средната работна заплата в Германия е 2600 евро – така че ако приемем, че тази сума е показателна за средния стандарт в страната, всеки българин, който в момента получава заплата от 1300 евро, би трябвало да живее толкова добре, колкото средния германец. За да разберем обаче колко трябва да получава средният българин, за да достигне стандарта в Германия, дори тази информация не е достатъчна.)
Интересно е впрочем, че Мариан индиректно произнася присъда над некадърника, превел статията му на български, като в отговор на въпроса: „Can you calculate the same thing using median salary?“ пише „Not really, because it is hard to find representative samples for the cost of the standardized shopping basket without submissions from a large number of people“.
В крайна сметка, фактът, че една ужасно преведена информация е разпространена абсолютно безкритично от огромен брой български медии, щеше да представлява забавен куриоз, на който всички добре да се посмеем, ако не отразяваше стандартната практика. И точно защото журналистическият ни стандарт е в пъти по-нисък от стандарта ни на живот, аз не виждам почти никакъв смисъл в ползването на родни вестници и сайтове като средство за информация.
Ако тази статия ти допада, винаги можеш да станеш приятел на E-lect във Facebook или да последваш този сайт в Twitter.
А ако харесваш сайта и желаеш да подкрепиш развитието му, ще се радвам да ни станеш патрон в Patreon. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.
Разбира се, онлайн изданията отдавна не се интересуват от самата информация, а от потенциала на заглавието да генерира кликове. Особено това се отнася за ексклузивно онлайн медиите. Докато едно атрактивно заглавие в печатен вестник все пак ще те накара да купиш вестника и да го прочетеш, след като си го купил – дори само заради това, че си дал пари за него – заглавията в безплатните онлайн медии водят най-често единствено до споделяне без особено задълбочаване. Самото споделяне генерира трафик, който след това привлича рекламодатели и така кръгът се затваря. Извън това, споделилият генерира лайкове, когато споделя бомбастиното заглавие. Харесалите също нямат нужда да четат новината, защото това учен да каже, че българинът трябва да получава повече пари, отговаря достатъчно на това, което те самите си мислят – трябва да получаваме повече.
Истинността на информацията в тази схема, уви, не продава нищо и не е нужна. Самото заглавие действа като гещалт за едни виртуални въжделения и толкова, по същия начин, по който една снимка не се нуждае от думи и това в интернет от години се използва за зверска манипулация. Интернет е територия на моментното и на множеството отворени табове в браузъра. Екранът рядко е страница, която прочиташ задълбочено, както би чел и най-повърхностния вестник. Аналогична ситуация с печатните медии би била да имаш във всеки един момент нахвърляни по 15 вестника около себе си и да ги четеш едновременно, а през това време приятелите ти да подхвърлят нови в купчината. С други думи, за каква журналистика може да става въпрос? Става въпрос за стимули, за избиване на комплекси, все за първични работи. Щом учен го е казал, все едно, че аз съм го казал, но с аргумент. В това се състои интерактивността на интернет – читателят не е пасивен, а сам говори. Естествено, това се пренася от онлайн в печатните медии и създава една нова куптура на първосигналното четене. E, освен очевидно незадължителното изискване за етика и стремеж към истината, какво друго може да се направи, някакви идеи?