Хроника на болката

Когато преди повече от пет години попаднах на Кривата на щастието на напълно непознатия за мен по отнова време Иво Иванов, бях поразен от неочакваното усещане за резонанс. По начало не се интересувам от българска спортна журналистика, а по онова време вече бях изгубил надеждата си, че журналистиката у нас като цяло е способна да произведе нещо повече от полуграмотни автори на прости дописки, зле прикрита пропаганда или жълтини, от които на нормален човек следва да му се повдига, но които днес се радват на небивал интерес.

Статиите, събрани в онзи необикновен сборник обаче, стъпкаха в земята всичките ми очаквания и ме накараха да мисля за, да се ядосвам на и най-вече да съпреживявам историите на колоритните им герои. Те, разбира се, са изключително грамотно написани, но това съвсем не е най-голямото им достойнство. Иво Иванов има талант, който далеч надвишава нуждите на журналистическата професия и го поставя сред най-големите писатели на модерна България. Текстовете му винаги предлагат интелигентен поглед към важни проблеми и даже в случаите, в които собствените ми възгледи се разминават с техните изводи, ме оставят с чувство за благодарност към интересната и различна гледна точка, силно разминаващо се със стандартната ми позиция, че човекът отсреща няма представа за какво говори. Навярно най-голямото достойнство на този толкова необичаен български автор е умението му да пренася върху белия лист огромната емпатия, която изпитва към хората, за които пише, да те ядоса, натъжи, размее или разплаче с лекота, каквато не би трябвало да бъде позволена на обикновено човешко същество.

Едва ли ще те изненадам, когато ти кажа, че посрещнах новината за новия сборник на Иво Иванов Хроника на болката с неприкрито нетърпение. Ето една книга, с която щях да се сдобия при първата отворила се възможност. Книга, която малко по-късно започнах да подарявам на приятели, преди да съм прочел една-единствена думичка в нея – толкова голямо доверие изпитвах към автора ѝ, че бях убеден, че не съществува и най-малката вероятност да съжалявам.

В много други случаи в този момент щеше да настъпи сюжетен обрат и аз щях да ти разкажа колко разочарован съм останал на фона на нереалистичните си очаквания. Ако си прочел каквото и да било на Иво Иванов обаче, би трябвало да си наясно, че тази история не е такава. Хроника на болката изобщо не отговори на очакванията ми. Тя е толкова добре написана, така завладяваща и толкова емоционално натоварена, че изпреварва с обиколки всичко, което си представях, че щеше да бъде.

Обикновено в текст като този щях да отделя повече внимание на сюжетите и героите, на които ще попаднеш в книгата. Щях да ти кажа за отсъстващия предговор, заместен от историята на удивителната параолимпийка от украински произход Оскана Мастър. Или за изключителния разказ за живота и спортните постижения на вече покойната Марика Вервурт, показан ни от гледната точка на най-неочаквания разказвач, за който (не) можеш да се сетиш. Щях да те посъветвам за нищо на света да не пропускаш да погледнеш малката ни планета от космоса. Да ти споделя как съм се вдъхновил да изгледам един филм, чийто сценарий е специално написан за актьора със Синдром на Даун Зак Готсаген. Дори да си припомня, че само преди няколко дни прекарах доста време в четене за дракункулозата и кампанията за пълното ѝ изкореняване, започната от Джими Картър, която за съжаление не успя да изличи напълно коварното заболяване от лицето на земята през 2022 година, но има огромен шанс да го направи през тази.

Обаче Хроника на болката не може да бъде преразказана. Тя трябва да се изпита.

Когато говоря за резонанс, имам предвид онова изключително рядко усещане, че с даден човек или дадено произведение сте на една вълна, че се разбирате, даже когато сте на напълно различни позиции, и че всяка нова или неочаквана идея от отсрещната страна много бързо намира мястото си в иначе почти подредения пъзел на собствения ти житейски опит. Книгите, които са ме оставяли с подобно чувство, се броят на пръстите на двете ръце, така че когато ти казвам, че и най-новият сборник на Иво Иванов попада сред тях, не го правя лековато.

Преди да започна финалната редакция на този текст, преглеждам социалните мрежи. Популярен журналист, който сам се с кръстил на една руска река, громи „лилипутите“, които не споделят възгледите му за света. Те са „охлюви“, „мерзавци“, „планктон“, „същества“, „безмозъчни нищожества“, само не и хора с различни възгледи. Предполагам, че психиатрите имат какво да кажат за състоянието, водещо до този език, а социолозите – за факта, че вместо да отвращава, той често се радва на одобрение. Що се отнася до мен, аз само се надявам, че с времето тези журналисти, които споделят ако не таланта, то поне усещането за отговорност пред обществото на Иво Иванов, ще надделеят над онези, заради които все повече хора смятат журналистиката в България за мръсна професия.