Надпревара
Седя пред компютъра и си мисля, че няма по-добро начало на това редакционно от темата за Световното първенство по футбол в ЮАР (да де, рекордната жега от настоящата седмица отстъпи с малко челното място). Във време, когато светът гледа със затаен дъх лудата надпревара по зеления килим, обаче, на мен не ми се иска да ти губя времето със статистика или някаква друга информация, която можеш да намериш навсякъде в мрежата, или с глупав коментар, на който всеки средностатистически спортен журналист би се изсмял със заслужено чувство за превъзходство.
(Впрочем обещавам голяма, но иначе съвсем ефимерна награда на всеки, който преброи клишетата в предното изречение.)
Така че темата леко ще се поразшири, за да обхване Играта – с главно „и” – като цяло. В този контекст и според собствените ми наблюдения, когато става дума за живота им, хората се разделят на две категории. Повечето попадат в първата от тях – тази на олимпийските играчи, за които от значение е участието, а резултатът е малко нещо признак на снобизъм. При все че уважавам Олимпиадата като спортно събитие, манталитетът на тези хора не ми харесва.
Докато учат те не си дават много зор, защото диплома се взема лесно, а придобиването на познанията, стоящи зад нея, им се струва излишно. Когато си намерят работа, поведението им е същото, но кой може да очаква друго отношение спрямо неподходящото, случайно открито поприще, което не им носи нито удоволствие, нито усещане за призвание, ала за сметка на това ги прекарва встрани от житейските рифове?
Когато обичат, тези хора възприемат обектите на любовта си като взаимозаменяеми – „има други жени/ мъже/ риби в морето” са стандартните им фрази, от които става ясно, че не съществуват понятията уникалност, близост и вяра, щом всяка жена/ мъж/ риба (а напоследък чувам и крава) може да им предостави това, от което се нуждаят.
От другата страна са онези човешки същества, които условно поставям във втората от двете ми категории. Те играят на Световното първенство, така че за тях от значение е резултатът (което по никакъв начин не означава, че играта не им носи удоволствие). Това са хората – между другото, незначително малцинство – на които обикновено искрено се възхищавам. Защото те учат, за да бъдат по-конкурентни (т.е. по-способни) от останалите, борят се със зъби и нокти, за да намерят призванието си, дори да им се наложи да отнесат всички рифове, плитчини и подводни течения по пътя, и – да си дойдем на думата – обичат с истинска уникална страст онези, които са им дали повод за това.
Или с други думи, надпреварата е важна. В нея можеш да спечелиш, но и да загубиш, а само по себе си участието рядко ти носи точки. От друга страна болката, наравно с еуфорията, винаги е признак, че си жив. Трудно ми е да кажа същото за безразличието. Тази всъщност е най-важната причина да предпочитам Световното първенство пред Олимпиадата и да се състезавам винаги, когато мога.
А ти?
Впрочем, светът така или иначе е футбол в последно време, а и статията започна със споменаване на първенството в ЮАР, така че, ако искаш да споделиш нещо за него (например, името на следващия шампион), не чакай втора покана.