Пустинен танцьор

Можеш да изгубиш цял живот в опити да усъвършенстваш техниката си, но ще оставиш следа, само когато откриеш тайния си език. Тогава ще започнеш да говориш. Да се свързваш. Танц може да бъде всичко. Просто помахване за довиждане или падане на колене за молитва. Или да вдигнеш юмрука си във въздуха, защото вярваш в нещо. Ти ме научи на това.

Напук на разпространената у нас представа за ислямския свят като за огромна монолитна общност, простираща се от Северна Африка до Индия, изцяло подчинена на средновековни обичаи и институции, и населена с изостанали от времето си примитиви, той не само е ужасно разнообразен и колоритен, но и се тресе от противоречия между различни философски възгледи, вариращи от крайните традиционалистки и фундаменталистки интерпретации на Корана до откровения атеизъм и/или либерализъм. И докато радикалните ислямисти изглежда все още по необходимост са водещата опозиционна (а все по-рядко и контракултурна) сила в онези мюсюлмански държави, където на власт са светски авторитарни режими, на места, където управлението е ислямистко, и опозицията, и контракултурата, обсебваща младите, по всичко личи черпят с пълни сили от примера на светския Запад.

Най-яркият пример за второто, разбира се, е Иран, който преживя собствения си вариант на Арабската пролет – т.нар. Зелена революция през 2009 г., избухнала в резултат на видимо фалшифицираното преизбиране на консервативния ислямистки президент Махмуд Ахмадинеджад и в подкрепа на реформаторски настроения кандидат Мир Хосеин Мусави. При все че зеленото движение не успя тогава, то беше едновременно пример за огромната популярност на идеи като свобода на словото и премахване на дискриминацията по отношение на жените ведно с Моралната полиция (две от водещите предложения в платформата на Мусави), и потенциален предвестник на промените в най-голямата шиитска държава, които по всичко личи вече се отразяват и на политиката на наследника на Ахмадинеджад.

Преди всичко обаче зеленото движение беше символ на недоволство. В центъра му беше политическото недоволство от едно видимо корумпирано управление, но в дълбините – твърдят онези, познаващи страната – бе недоволството от двойния живот, който всеки иранец трябва да води в рамките на система, насилствено ограничаваща свободата му.

Пустинен танцьор е филм за този двоен живот и за бунта срещу него по време на горещите дни на първоначално мирните, а впоследствие все по-насилствени протести през 2009 година. Направен по действителен случай, той разказва историята на самоукия танцьор Афшин Гафариан, който е принуден да крие страстта си към танците, тъй като в Иран те са забранени, а в дните предшестващи Зелената революция заедно с приятели и състуденти създава нелегална танцова група, рискувайки свободата и впоследствие живота си.

Пустинен танцьор по всяка вероятност би бил трудносмилаем филм за онази категория български граждани, за които не просто всички жители на Близкия изток са някаква форма на подчовеци, но и свободата на изразяване, на която все още с известни условности се радваме в тази държава, най-малкото е продукт на американския империализъм, заплашващ изконните ѝ ценности и създаващ едно общество от гейове, които никога не са ходили в казарма. Във филма, разбира се, се виждат и точните им еквиваленти в Иран – ултраконсервативни и националистически настроени, за тях важни са насилието и „националното единствено“ под властта на ислямистката автокрация, а най-голяма заплаха са хората, създаващи изкуство или изповядващи обявените за упадъчни ценности на Запада.

Пустинен танцьор е също и филм, повдигащ завесата пред контракултурата, с която остаряващият религиозен елит на Иран вече едва ли е способен да се справи – включваща както претъпкани нелегални нощни клубове, в които младите танцуват под звуците на електронна музика, друсат се и правят секс, така и частни танцови партита, разширяващи свободата и светогледа на избраната си аудитория, равнопоставени любовни връзки, които биха били на мястото си навсякъде в свободния свят (но в общия случай биха скандализирали нашите си идиоти с техните възгледи за жените едва ли не като национална собственост), хакерски трикове за достъп до сайтове като YouTube, политическа активност в университетите, страх и омерзение от остарелите религиозни норми, а също и надежда за по-добър живот.

Визуално наситен и емоционално разтърсващ, Пустинен танцьор по всяка вероятност ще се стори особено интересен на зрители, разбиращи притегателната сила на изкуството, нуждата от творческо себеизразяване и разрушителните последици, до които нейното потискане би могло да доведе.

Най-важно за мен обаче е, че авторите на филма правдиво са откроили най-острия сблъсък в съвременния свят – сблъсъка между тези, които искат да живеят свободно, в сътрудничество с другите и без страх от преследване, независимо от възгледите си, и онези, чието основно занимание е да търсят или врагове, или оправдания за неуспехите си.

В крайна сметка, и Пустинен танцьор, и истинската история на Афшин Гафариан (в момента политически емигрант, танцьор и студент по политически науки в Сорбоната в Париж) съвсем ясно показват защо и аятоласите, и например родните им еквиваленти се страхуват най-много от артистите – онези хора, които цялото насилие на света така и не може да победи.