За теб

Светът далеч не е толкова прост, колкото ти се струва, щях да напиша в началото, но сетне се сетих, че клишето не ти казва нещо ново и че разбираш това прекрасно, така че защо да не се направя на интересен, опитвайки с „рано ти е да порастваш”: познавайки те, само ти смяташ, че го правиш, но не и детското ти въображение, способно да сътворява нова картина всеки нов ден,

(като например тази на далечен свят, където никой не може да чува или издава звуци и затова всяка комуникация се осъществява с езика на глухонемите – този свят би могъл да се превърне в сцена на филм или пиеса, веднага щом се появи говорещият странник, за когото трябва да разкажеш, защото докато го правиш винаги ще се чувстваш дете,)

но на втори прочит дори това не ми изглежда като добър старт, а следващото, което ми идва на ум, е поглед през времето към една отдавнашна вечер в Строежа, за която незнайно защо си мисля напоследък и в която за първи път те виждам да танцуваш и съм тъй очарован, че до днес сравнявам всеки танц с твоя – да, това може би е добра тема за разговор, макар и затворена в миналото като старинна

Фотография,

така че защо всъщност да не си поговорим за изкуството да уловиш момента, например някъде от втория етаж на поредното парти или в затворен в пашкул цвят, уплашен от сковаващия студ на поредното езеро, или сред величието на стария мост в една стара столица (който щеше да изглежда значително по-яко, ако не бе полуразкопан за ремонт, честно), или тук, или там, или днес, или утре,

обаче истинският фон на спомена, естествено, е музиката и тя ми дава нова идея: няма по-добро въведение от това, което следва ритъма на дадена мелодия, била тя метъл, хип-хоп или ембиънт джаз, бърза, бавна или весела, или скандална,

(а мойта рима е брутална, както казваше Спенс,)

защото каква по-добра опозиция на света на възрастните, изпълнен с глупава политика, смешна вяра в икономиката и безсмислена битка за власт, може да намериш от най-чистата форма на изкуството, вече достъпна за всекиго, всепроникваща и всеосвобождаваща,

бих могъл да попитам, ако не се страхувах, че вероятно ще решиш да потърсиш остроумен отговор, но тъй като е точно така, не ми остава нищо друго, освен да продължавам да търся правилната тема: била тя червена като бутилката с ром, преди да започне да се смалява някога някъде (добре де, вероятно в Студентски град), синя като морска вълна на фона на циганско колело, изгаряща като пясъка, пулсираща като тази объркана дума:

Романтика,

властна като истинската любов, каквото и да значи това, и неопределена като безпосочната страст, която тя винаги повлича след себе си,

а всъщност всичко казано беше с простичката цел да подскаже на уважаемия читател, че в живота има много повече от обичайно видимото, вместо да се превръща в огромно изречение, на чиято дължина би завидил и Богдан Русев, но – както е видно – този текст не е за него, а за теб и само ти ще успееш да го разбереш напълно,

защото светът далеч не е толкова праволинеен, както понякога ми се струва,

и често пъти поема в напълно неопределена посока,

успявайки страшно да ни изненада,

докато си правим

планове.