Журналистическа вендета

Ще бъда кратък. Винаги съм смятал, че работата на журналиста е да отразява (през своята собствена призма, естествено) онези въпроси, които вълнуват обществото, а не да се възползва от предоставената му трибуна, за да разчиства лични сметки. Точно затова не мога да скрия омерзението си от сериозно задълбочилата се в последно време вендета на Иво Инджев срещу президента Георги Първанов.

Не че последният и преди не е бил център на внимание в блога на Инджев и не че там от време на време не се появяваха изсмукани от пръстите безсмислици. Но в общия случай до съвсем скоро, струва ми се, в този блог все още можеше да се открие полезна и подтикваща към размисъл информация, гарнирана с приятна (само)ирония и добър аналитичен подход.

(Да, аз съм последният човек, който ще отрече, че Иво Инджев може да пише правдиво в случаите, в които не си е сложил наочници – както, между другото, подсказва днешната му статия.)

В последно време, обаче, 4 от всеки 5 материала в блога са посветени на Първанов, а почти всички останали – на собствената личност на автора и отражението ѝ в медиите. По този начин истински важните за обществото теми биват изместени от заглавия от типа на „Президентския с(к)андал” (28 май) „Президентът с дългия нос и късите крака” (29 май), „Немски урок за…” (31 май), „Българската омерта…” (1 юни), „Дойче веле обърна внимание на бракониера Първанов” (4 юни) и прочие, и прочие.

Но най-тъжно за мен е основанието, което Инджев – кръстоносецът дава за написването на новата си книга (озаглавена – учудващо – „Президент на РъБъ”):

Заслугата за книгата е споделена. Първанов сам се натрапи за съдружник. Първо ме замери с президентския си с(к)андал…

Иначе казано, не е от значение истината за президента, известна на един морален журналист. Важен е фактът, че той – предполагаемо – допринесе за уволнението му от Би Ти Ви. Ето така се създава „журналистиката” на мономанията… в добрата стара традиция на ДС.