Истината за Пиночет

Денят е 21 септември 1976 г., а мястото Вашингтон. В ранната сутрин експлозия взривява колата на Орландо Летелиер, бивш високопоставен чилийски политик от времето на Салвадор Алиенде, който към онзи момент е влиятелен опонент на военната хунта в страната. Летелиер загива при атентата, останал в историята като първи случай на спонсориран от чужда държава терористичен акт на територията на САЩ.

Когато американският президент Барак Обама разсекретява документите от разследването на случая през 2015 г., отпадат и последните съмнения, че убийството е наредено от чилийския диктатор, генерал Аугусто Пиночет (който дори планира ликвидирането на шефа на собствената си служба за сигурност, за да прикрие следите).

Макар Летелиер да е първата жертва на режима в Чили на територията на САЩ, за която е известно, той нито е първият, нито единственият опозиционен лидер, атакуван от тайните служби на Пиночет в друга държава. На 6 октомври 1975 г. например бившият вицепрезидент на чилийската Християндемократическа партия Бернардо Леитон е тежко ранен при опит за убийството му, извършен в Рим. Съпругата му остава парализирана до края на живота си.

Терористичните актове срещу опоненти на режима предизвикват международно внимание и се помнят с дързостта си, но далеч не изчерпват дългия списък с престъпления, извършени от диктатурата на Пиночет. Произволните арести, мъченията, политическите убийства на над 2000 души (много от които стават жертва единствено заради възгледите си), тайните затвори и останалите мерки за справяне с опозицията биха предизвикали дори одобрителните усмивки на членовете на съветската тайна полиция, а мащабната корупция, в добрата стара традиция на всяко подобно управление, позволява на диктатора и семейството му да заделят милиони долари в банкови сметки по целия свят.

Сред част от онези, които се представят за „десни“, е разпространено виждането, че Пиночет следва да бъде оправдаван и дори възхваляван за многобройните си престъпления, заради в крайна сметка положителните икономически реформи, проведени в Чили в годините на управлението му. Човек, който дели престъпните режими на „наши“ и „ваши“ обаче, не може да претендира, нито че позицията му е морална, нито че е логически последователна.

Чилийският диктатор, за когото знаем, че носи лична отговорност за много от „крайностите“ на своя режим, е точно толкова отблъскващ за тези, за които свободата е ценност, а инициирането на насилие – най-тежко престъпление – колкото и „колегите“ му в нацистка Германия и съветска Русия. Отсъствието на каквато и да е принципна основа за обратната позиция, струва ми се, е очевидно.