Този див, див капитализъм

Повод за днешния текст са няколко думи на популярния роден псевдожурналист Петър Волгин в интервю за македонския вестник Дневник, които звучат по следния начин: „Деконструкция е предаване, което защитава солидарността, правата на обикновените хора, достъпа до образование и здравеопазване на всички граждани, а не само на богатите. Ние сме срещу практиките на дивия капитализъм, които се насаждат вече четвърт век в България… Съответно нас ни мразят всички онези, които твърдят, че обществото трябва да се изгражда единствено на принципите на пазара, че право на добър живот имат само най-приспособимите, а хората, които остават без работа или са с ниски пенсии, сами са си виновни, защото били мързеливи, глупави или и двете“.

Оставяйки настрана опита на „журналиста“ да внуши, че той и колегите му в Деконструкция са мразени заради противопоставянето си на „пазарния фундаментализъм“, а не заради адски манипулативното си творчество, последователно пренебрегващо фактите за сметка на налагането на „идеологически правилната“ позиция, думите му правдиво отразяват някои от най-разпространените заблуди за пазара, хората, които го защитават, и системата, на която се радваме у нас.

Най-лесно оборимата от тези заблуди е, че България съществува в условията на някакъв си див (а това ще рече, нерегулиран) капитализъм. Тя непрекъснато се повтаря от социалистите, които удобно си затварят очите за факта, че държавата днес харчи между 35 и 40% от годишния национален доход, пряко управлява енергетиката, пенсионната система, здравеопазването и образованието – тоест буквално всяка сфера, в която страната има огромни проблеми – и регулира на практика всеки аспект от живота ни по начин, който би бил абсолютно немислим в епохата на наистина слабо регулирания капитализъм.

По-интересна е заблудата, че, ако бъдат оставени на пазара, услуги като образование и здравеопазване ще се превърнат в екзотика, достъпна единствено за богатите. Ако си припомним как се заражда съвременното българско образование обаче, бързо ще ни стане ясно колко неадекватно е подобно мнение. През 60-те години на XIX век държавата, в която живеят предците ни – Османската империя – не само не плаща, за да могат да се образоват поданиците ѝ безплатно, но и до голяма степен пречи на откриването на нови учебни заведения. При все това на българите им трябват по-малко от две десетилетия, за да постигнат впечатляващи резултати в борбата с огромната неграмотност, а пазарът предоставя достъп до образование и на най-бедните.

Но даже не е нужно да се връщаме толкова назад. През 1988-89 година в средите на БКП се води спорът дали една толкова важна дейност като производството на обувки трябва да бъде оставена в частни ръце. О, не, твърдят опонентите на приватизацията, ако оставим частниците да произвеждат обувки, скоро единствено най-богатите ще могат да си позволят такива, а всички останали ще започнат да ходят боси. Днешната действителност, в която обувките като цяло са евтини, а дори бедните имат много по-богат избор от далеч по-качествена продукция, показва доколко е смислен този аргумент.

Третата голяма заблуда, залегнала в пропагандата на Волгин и co., се описва с твърдението, че застъпниците на свободния пазар са някакви социални дарвинисти, вярващи, че право на живот имат само най-приспособимите. Мога лесно да оборя тази глупост като кажа, че, ето например, аз вярвам в свободата, но това не ми пречи доброволно да се занимавам със социални дейности, да съм работил с деца с увреждания или да подпомагам, според възможностите си, благотворителни каузи, които харесвам. Но истинският проблем в горното твърдение идва от наивния възглед, че хората са невръстни идиоти, които ще се избият един друг, ако бъдат оставени без надзор (като нито един социалист никога не е успял да обясни как, ако това е вярно, ще се появят онези перфектни морални личности, на които да поверим надзора над всички останали).

В действителност ние прекарваме голяма част от живота си, взаимодействайки доброволно едни с други, и помагайки си, изпаднем ли в беда, без да се налага някой да ни заповядва да го правим, а успехът на едни често пъти помага за подобряването на живота на други. Едно голямо изключение от това правило е политическата сфера, където успех наистина постигат единствено най-приспособимите, а останалите често пъти биват мачкани без скрупули от победителите.

И за финал, дори простото сравнение между България и останалите държави от бившия социалистически блок показва, че колкото по-малко пречки създава властта пред свободния пазар – тоест, колкото по-„див“ е капитализмът, според терминологията на Волгин – толкова по-добър е животът именно на обикновените хора.