За моралния релативизъм на българския путинизъм

Съвременното цивилизовано общество е изградено върху основата на морални ценности, с които почти всички почти навсякъде сме съгласни. Истина е, че от време на време се намира по някой, който да каже, че жертвата на зловещо изнасилване си го е търсела, а изнасилвачът е герой на нашето време, но за повечето от нас – независимо от политическите ни пристрастия – това в най-добрия случай е неадекватна позиция на дълбоко объркан човек. По сходен начин, мнозинството аплодира странника, помогнал да похлъзналата се възрастна жена да се изправи, и би било силно скандализирано от коментари като „ама къде бяхте, когато друг възрастен човек се подхлъзна вчера“ и „защо не помагате на някое паднало дете в Йемен“.

Разбира се, изключения от правилото ще се намерят във всяка хипотетична ситуация, за която се сетя. Впечатлението ми е, например, че за поколения българи домашното насилие е по-приемливо от това да се намесиш в личния живот на хората, за да помогнеш на пострадалите от него. При все това, огромният процент от гражданите на тази държава възприемат себе си като добри хора със здрави морални устои, а всички „-филства“ и „-фобства“ само ги надграждат.

Или поне така изглежда идеализираната представа, която имам на база на собствения си социален кръг. Ето, аз се определям като либертарианец, който защитава идеята, че държавата трябва да се меси възможно най-малко в икономическата и социалните сфери (като военните конфликти и епидемичните заболявания са двете най-големи изключения от това правило), но 1. нито си губя времето, контактувайки с други либертарианци, чието поведение възприемам като неадекватно, независимо от сходствата в политическите ни позиции; 2. нито имам какъвто и да е проблем да общувам с хора с коренно различно мнение, стига да отговарят на базовите ми морални разбирания; 3. нито позволявам на тази философска надстройка да доминира личния ми морал (или иначе казано, само защото нещо е либертарианско, това не го прави правилно). Повечето хора, с които общувам отблизо, следват същото поведение.

Поради тази причина, за мен е напълно неразбираема моралната катастрофа, която родните путинисти преживяват от началото на руската инвазия в Украйна. Допреди нея ми беше лесно да смятам, че мнозинството от тях са глупави и заблудени, но в крайна сметка нормални хора, които независимо от огромните различия в гео-политическите ни възгледи, също като мен смятат, че да нападнеш някого в гръб е отвратително, да лъжеш с месеци, че няма да прибегнеш към насилие, е неприемливо, да разрушаваш мирни градове и да избиваш цивилни е престъпно, а да пожертваш хиляди от собствените си зле екипирани войници в най-добрия случай е признак на провалено лидерство.

Оказа се обаче, че щом иде реч за Големия брат™, правилата, които важат за останалите, нямат никакво значение. Да викаш за един лъжеш, изнасилвач или убиец не е никакъв проблем, стига този човек да принадлежи към правилния лагер.

Съмнявам се, че много хора са чак такива морални релативисти в личния си живот, така че ще си позволя една прогноза. Войната ще свърши – надявам се скоро, но няма как да знам дали това ще стане утре, след месец или след година. Не знам дали Украйна ще спечели, но Русия със сигурност ще изгуби прекалено много, за да си е струвало жертвите. Разместването на пластовете вътре в руския управляващ елит ще доведе по един или друг начин до края на Путин. Тогава за послушните му български слуги ще остане осъзнаването, че не просто сляпо са подкрепяли чудовище, но са плюли на всичко в полза на човек, който се е провалил с гръм и трясък.