Луцифер

Въпросът за природата на злото вълнува човечеството (и особено монотеистичната част от него) от толкова векове, че персонификацията му под една или друга форма е дълбоко вкоренена в общественото съзнание. Без значение дали си религиозен и смяташ, че падналата дясна ръка на Бога е в основата на всяко престъпление, или си атеистично настроен и си сигурен, че определен човек – като Хитлер или Сталин – или определена група – като ИДИЛ – символизира абсолютното зло, е много по-вероятно да имаш ясно изразена позиция по темата, отколкото да приемаш модернистичния възглед, че добро и лошо са строго погледнато относителни понятия, променящи се според контекста.

Това не е философска статия и затова няма да те занимавам с моите размишления, признаващи елементи и от двете крайности. Мисълта ми е, че тъй като природата на злото е толкова вълнуваща, тя отдавна е предмет на изследване в художественото творчество – най-късно от появата на змията-изкусителка в Стария завет, но предполагам и от доста по-рано. Както темата за постепеното потъване в мрака, така и тази за напълно лишеното от емпатия и подчинено единствено на ирационалната си амбиция да постигне нещо зло са така интересни за човешките същества, че персонажи като Моргот, Саурон, Палпатин, Локи или най-новия ми „любимец“ в телевизионната вселена на DC Вандал Севидж имат статута на поп-културни икони с огромна „фенска“ маса.

(Впрочем, тук ще се отклоня за момент, за да вметна, че ако решиш да кръстиш злодея си Свиреп Вандал, наистина не си оставяш голямо поле за развитие на характера.)

В крайна сметка много от добрите истории, особено в екшън ориентираните жанрове не могат да минат без злокобен антагонист, което прави горните теми многократно предъвквани под всевъзможни различни ъгли. Темите, с които поне аз се сблъсквам относително по-рядко, са онези, разглеждащи съпротивата срещу злото вътре в себе си, промяната към добро и изкуплението, а също и странния баланс между добро и лошо, присъщ на повечето от нас.

Ще се отклоня за момент повторно, за да споделя, че тези теми са силно застъпени в книгите в четвъртата част от поредицата „Призвание герой“ и особено във Вълча дупка на Слави Ганев (но за това по-късно). По всичко личи, че на тях ще наблегне и поредният сериал по комикс на DC Луцифер.

Без да съм чел оригиналния комикс, огромна червена точка за мен е фактът, че Нийл Геймън е измежду създателите на главния (анти-)герой в него, а също и измежду хората, подиграли се на нелепата петиция на някаква фундаменталистка християнска организация, настояваща за забрана на сериала, тъй като той щял да „славослови Сатаната“.

Самият сериал, поне по за мен, започва много по-добре, отколкото относително ниските му оценки в сайтове за критични ревюта предполагат. Два епизода след старта му, едва ли ще разкрия кой знае колко дълбока тайна, ако споделя, че той се базира върху интересната концепция за изпадналия в нещо като криза на средната възраст господар на Ада, който решава да си вземе почивка, да се позабавлява и да преосмисли живота си в Лос Анджелис, докато междувременно утолява природата си на изкусител с безразборни сексуални контакти, а тази на най-горна наказателна инстанция като разкрива престъпления в компанията на полицайка, която единствена не се поддава на демоничния му чар (за момента много силно представен от Том Елис).

Върху тази си основа, Луцифер едва ли ще се превърне в някакво откровение, но лично за мен оригиналният поглед към природата на злото и името на един от големите живи фантасти сред създателите на концепцията за него са достатъчни причини да поставя сериала сред новите заглавия, които ще следя през годината.