Оцеляване на най-приспособения
Мисля, че съм разказвал тук и/или в E-comedia – стария сайт, с който аз и приятелите ми се учихме на критично писане – за времето, когато като част от екипа на Фондация Сийдър имах възможност да наблюдавам отблизо и да подпомогна в рамките на скромните си възможности процеса по деинституционализация на един дом за деца с увреждания в Югозападна България. Това, което видях при сблъсъка си с институциите тогава, нанесе, ако не последния, то по всяка вероятност най-разрушителния удар върху съмненията ми, че от социализма може поне в някои области да излезе нещо добро.
Едва ли го знаеш – в крайна сметка защо ти е да се интересуваш от индивиди, които държавата ни и до днес третира повече или по-малко като невидими – но домовете за хора с увреждания са създадени от комунистическата партия по време на НРБ с ясно осъзнаваната цел да скрият тези индивиди от погледа на обществото, за да не развалят социалистическата идилия (впрочем подобна е политиката, например, в Северна Корея и в наши дни), и това им личеше удивително ясно дори през 2008 година. Човек може да тръгне да спори, разбира се, че все пак става дума за една от многобройните античовешки прояви на вдъхновените от болшевизма политически сили, които социалдемократите на Запад не биха си позволили да следват, но аз имах възможността да разговарям с няколко великолепни жени от английската фондация Фронтлайн, подпомагащи нашия проект, и в техните спомени започналата през 80-те години деинституционализия във Великобритания беше сложила край на държавни домове за хора с увреждания, изглеждащи точно по същия обиден за човешкото достойнство начин, както и тези у нас.
Без да е идеална, естествено, деинституционализацията, движена от частни фондации (макар и с подкрепата на държавата и общините), е огромна крачка напред в приобщаването на хората с увреждания към обществото, която – тук говоря на база и на личните си наблюдения – им позволява да водят много по-пълноценен живот и да развиват талантите си, и в същото време премахва булото, което ги скрива от очите ни.
(В тази връзка, както съм писал и преди, аз започнах да виждам по улиците хора с физически увреждания като намалено зрение или двигателни ограничения чак след 2006-2007 г., т.е. по времето, когато частният сектор у нас се разви дотолкова, че да позволи появата на мрежа от фондации и други неправителствени организации, борещи се за осветляването на този проблем. И, макар да е истина, че и до днес България изостава от развития свят във възможностите, които създава за „инвалидите“, „лудите“ и „олигофрените“, тя е постигнала много повече отколкото всяка социалистическа държава в историята.)
Разказвам ти всичко това с една-единствена причина и тя е, че искрено се дразня на циничната лъжа на левите пропагандисти, която в кратката си версия гласи, че пазарното стопанство стимулира някаква версия на естествения отбор, при която оцелява най-приспособеният, а социализмът, разбира се, се грижи за онеправданите. Личният ми опит – това, което съм видял със собствените си очи и съм научил при разговорите си с хора, работещи в социалните системи от десетилетия насам – показва точно обратното, но ти, разбира се, няма нужда да разчиташ на него.
Ако си изкушен от историята, по всяка вероятност знаеш, че свободните общества – онези, които според социалистическите апологети са най-„капиталистически“ – са люлката на съвременната благотворителност, докато в несвободните гражданските сдружения с идеална цел обикновено са обект на преследване от властите. Може би си запознат още и с факта, че в света преди и извън капитализма всяко по-сериозно увреждане е равносилно, ако не точно на смъртна присъда, то поне на непълноценно съществуване в периферията на обществото, което рядко може да се определи като „живот“. Именно в некапиталистическия свят оцелява преди всичко най-приспособеният и именно нарастването на благоденствието и уважението към правото на свободно сдружаване, които идват с възхода на пазарните стопанства, ни позволяват за първи път в историята да създадем възможности за пълноценно развитие на хората с увреждания. (Впрочем, поради тази причина Стивън Хогинг живее и твори в „капиталистическа“ държава – в НРБ той по всяка вероятност никога нямаше да получи възможността да излезе от „дома“ в някое забутано село, където заедно с още 30-ина несретници като него щеше да е поверен на на обидната „грижа“ на малоброен и напълно оставен на произвола на съдбата персонал.)
Ако тази статия ти допада, винаги можеш да станеш приятел на E-lect във Facebook или да последваш този сайт в Twitter.
А ако харесваш сайта и желаеш да подкрепиш развитието му, ще се радвам да ни станеш патрон в Patreon. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.