Добрият пример
Често подминавана в медийното пространство истина е, че живеем във време, изобилстващо от примери за подражание. Независимо дали ни ги дават възрастни хора, прекарващи цялото си време да събират помощи за институцията, в която вярват, многобройни дарителите, които отделят от средствата си, за да помогнат на един от най-хубавите ни научни центрове, или младежи, полагащи усилия да развиват изкуството си у нас, тези примери неизменно имат една и съща водеща характеристика: те изискват личното време, усилия, талант и/или пари от страна на авторите си и са достойни за подражание, защото демонстрират, че има личности, готови да поемат лична отговорност за това животът ни да стане по-добър.
Нито един нормален човек обаче не би казал, че е достойно да си поръчаш поредната партида модерни автомобили с парите на данъкоплатците, независимо от това дали те се задвижват с бензин, електричество или чешмяна вода. В този смисъл изглежда нормалността няма особени пресечни точки с българската държавна администрация, която прави планове да закупи електромобили за 1 милион лева с изричното обяснение, че „така ще дава добър пример на гражданите и ще показва колко важно е да се придвижваме с екологично чисти автомобили, за да се справим с мръсния въздух в страната“.
Първият въпрос, който ми хрумва, естествено, е защо само един милион лева. За пет-десет милиона администрацията ще поднови още по-голяма част от автопарка си (че и ще остави повече пари на приятелите си в този бизнес, които – подозирам – отдавна вече са избрани) и ще ни даде пет-десет пъти по-добър пример.
Ако трябва да съм сериозен обаче, бих казал, че българските граждани не са идиотите, за които ги смятат политиците, и прекрасно разбират колко важно за околната среда е да се придвижват с екологично чисти автомобили. Това, което ги спира, не е липсата на желание, а отсъствието на възможност на всяко ниво: финансова, инфраструктурна, а до голяма степен и нормативна (трябва ли да напомням, че компанията, чиято дейност покрай другите си положителни страни имаше потенциала и да допринесе сериозно за ограничаване на замърсяването на въздуха като демонстрира достойнствата на споделеното пътуване – Uber – беше забранена на базата на остаряла и лобистка законодателна уредба).
Като харчат безразборно парите на данъкоплатците, политиците и чиновниците ни съвсем не ни помагат да станем по-богати, а нежеланието им да предприемат каквито и да било реформаторски действия по никакъв начин не допринася за подобряване на инфраструктурата и нормативната уредба в страната.
На второ място, разбира се, както стана дума горе, добър пример не се дава като се харчат чужди пари, така че, ако „избраниците“ ни във властта наистина искаха да направят нещо хубаво, най-малкото щяха да си купят лични електромобили с личните си пари. Или пък велосипеди. Или, ако въобще не искаха да се харчат, щяха да дадат истински пример за подражание (че и да спестят още повече замърсители на въздуха) като започнат да използват градския транспорт – за който и без друго им плащаме – по примера на толкова много политици и висши чиновници на по-цивилизовани места по света.
Новината, че в България, в която според информация на БиТиВи има над 4 пъти повече S класи в държавната администрация, отколкото например в Дания, политици и чиновници са готови да похарчат още и още пари, за да се оборудват с нови играчки, все пак наистина е добър пример поне за едно нещо. Тя е страхотен пример за невероятния цинизъм, с който нашите предполагаеми служители във властта, гледат на страната, която управляват, и на хората, които им служат за дойни крави.
Ако тази статия ти допада, винаги можеш да се абонираш за RSS feed-а на E-lect, по e-mail (по-нагоре и вдясно), да станеш приятел на сайта във Facebook или да последваш фийда му в Twitter. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.
