Заплахата Хелоуин

Има две много важни причини празници като Хелоуин и Свети Валентин да печелят все повече последователи у нас и те не са онези, за които си мислят пишман-патриотарите. Първата е, че у младите хора и особено у децата до голяма степен отсъства цинизмът на по-възрастните поколения. Колкото по-голяма е светлината в душата ти, толкова повече си привлечен от светлината на онези непринудени позитивни събития, които ти дават възможността да споделиш положителни емоции с хората около теб.

Втората причина е, че и в двата празника я няма строгата фалшива официалност, която обгръща повечето от другите ни традиционни събития. Речите на президента и министър-председателя, гробовният глас на говорителя, изброяващ я будители, я геройски загинали, и протяжната останала с десетилетия и дори векове назад хореография може да имат символична стойност, но рядко създават празнично настроение и много по-често са удивително скучни. Оцелелият от епохата на комунистическата диктатура стремеж да превръщаме всеки „официален“ празник в пропаганден ритуал в крайна сметка предимно тласка нормалните към неофициални поводи за себеизразяване, без някой да им дудне какво да мислят.

Такива поводи впрочем, напук на нелепите оплаквания на анти-хелоуинци, съвсем не идват под формата на „западна“ пропаганда, целяща да заглуши изконните ни традиции. Клубовете по народни танци в столицата се пукат по шевовете, точно защото предимно ги посещават същите млади хора, които довечера ще излязат маскирани и ще си подаряват валентинки на 14 февруари. Всяко следващо лято нови и нови фолклорни фестивали навсякъде из страната привличат до голяма степен пак тях.

Точно защото не разбират силата на позитивните послания, споделената радост и свободата да изразиш себе си, скучните противници на Хелоуин са напълно неспособни да направят нещо срещу него. За тях той е заплаха, но не заради дълбоката им привързаност към българщината, морала или християнските ценности, на които нито един повод за положителни емоции няма как да навреди, а защото илюстрира собственото им безсилие да предложат алтернатива, към която младите доброволно да се привържат.