Кой се страхува от Uber?

Защо ползвам Убер? Миналата година, таксиметров шофьор отказа да ми върне телефона, паднал в колата му и си го присвои, таксиметровата компания застана зад гърба му и го прикри, давайки дори лъжливи показания пред полицията.

Трудно ми е да преценя до каква степен има основания тезата, че Uber нарушава българското законодателство. Дори да приемем за целите на спора обаче, че това е така, ми е съвсем лесно да се съглася с максимата, че „робът пита дали нещо е законно, а свободният човек – дали то е справедливо“. В тази връзка ми се струва, че много от хората, защитаващи позицията, че Uber е в нарушение на закона, го правят със същата сляпа страст, с която например гражданите на нацистка Германия са оправдавали и дори подкрепяли престъпленията на официалните власти – тъй като последните са били напълно законни и в крайна сметка сме длъжни стриктно да спазваме нормативната разпоредба, докато „онези горе“ не я променят, нали!

Разбира се, и дума не може да става за сравнение по същество между нацистките престъпления и строгите ограничения в таксиметровия бизнес, ефективно подпомагащи картелизирането му, и целта ми не е да правя такова. Това, което критикувам, от една страна е идеята, че законът някак си съществува във вакуум без връзка с реалните интереси на онези, които са го приели или са лобирали за него, а от друга, тезата, че всяко нарушение на закона едва ли не е морално осъдително, независимо от напълно реалната възможност самият нормативен акт да влиза в крещящо нарушение на принципите на равноправното, свободно и демократично общество.

Дори да приемем за спора, че Uber нарушава закона, до този момент не съм видял нито един от застъпниците на тази позиция да коментира правилни или осъдителни са разпоредбите на самия закон. Аз съм на мнение, че целта на нормотворчеството по принцип може да е само една – да осигурява равноправието пред държавната власт на всички граждани на определена територия, създавайки защита срещу появата на „по-равни“ от останалите, без значение дали те са държавни служители или частни лица. От тази гледна точка, много от законите в България са нелегитимни като „шуробаджанашки“ – т.е. приети, за да защитават конкретен частен интерес в ущърб на всички останали.

Даже не ми трябва да чета подробно Закона за автомобилните превози, за да видя, че той попада в горната група. Реалността, в която таксиметровият бизнес на практика е картелизиран между няколко утвърдени големи играчи, развитието му е замръзнало някъде в 80-те години на миналия век, а потребителите в действителност нямат думата, е прекрасно доказателство за последното. Ако щеш сравни тази реалност с например далеч от съвършения ни пазар за хранителни продукти на дребно. Кога за последен път си бил задължен да платиш бакшиш на касиера в Била, „защото няма да ти върне“? Кога той или колегата му във Фантастико са ти пушили в лицето или са ти разказвали адски фамилиарно за сексуалния си живот или миналото си в затвора? Кога в 345 са отказвали да те обслужат, защото „тази покупка е прекалено малка“, предлагали са ти „да не ги маркираме продуктите днес, а“ или са ти взимали двойно на ясно изписаните цени на напазаруваното?

Ако в големите супермаркети ги няма същите проблеми, каквито се срещат в сблъсъка на българските граждани с големите таксиметрови компании, то е, защото нормативната среда в този бизнес не защитава в такава степен частните интереси на утвърдените играчи и те са принудени да се съобразяват с потребителските вкусове, за да оцелеят на пазара и да не бъдат пометени от конкурентите си. Не е трудно обаче да си представим и другата реалност – тази, в която магазините за хранителни стоки не се различават от таксиметровите компании. Такава беше реалността в България допреди падането на комунизма.

Убер ми предлага интелигентни хора с добра хигиена и добра поддръжка на колите… Стигам бързо, сам определям курса, не ми се отказва пътуване, често ми излиза по-евтино, винаги ми е по удобно. Винаги ме разпитват за желанията за път, музика и климатик.

Да, но Законът за автомобилните превози е такъв, какъвто е, за да защитава сигурността и удобството на гражданите на пътя, продължават опонентите на Uber. В това си твърдение те правят две големи грешки, по мое мнение. На първо място, сигурността на гражданите на пътя е достойна цел, за която си заслужава да се борим, но тя вече би трябвало да е защитена в Закона за движение по пътищата, който урежда еднакви правила за движение за всички, и в Наказателния кодекс, предвиждащ онези мерки, които ще бъдат взети при извършване на престъпление.

На второ място опонентите на Uber бъркат юридическата фикция с реалността. Това, че нещо би трябвало да се случи по закон съвсем не значи, че то ще стане, и таксиметровият бизнес е прекрасен пример в тази посока. Преди години например стана ясно, че таксиметровите компании не само не проверяват криминалното минало на потенциалните си служители, но и редовно назначават такива, при които то е меко казано съмнително. Uber не се нуждае от закон, за да превърне чистото криминално минало в задължително изискване за шофьорите си. На теория таксиметровите автомобили би трябвало да са по-сигурни, защото законът ги задължава да извършват по-чести технически прегледи. На практика реалността е точно обратната.

Любопитно впрочем е, че застъпниците на позицията против Uber никога не спорят на база реални инциденти, проблеми или оплаквания. Щом законът казва, че таксиметровият превоз е по-безопасен, какво значение имат фактите!

Преди три месеца пътувах с такси към мои приятели. Току що бях разбрал че ще си имат бебе. Поръчах кола от Убер и тръгнах да търся цветя за майката… Най-накрая намерих, но се оказа че нямам достатъчно пари в брой. Казах на шофьора че трябва да намерим банкомат наблизо, а той просто ме погледна, отвори си портфейла и ми подаде 30 лева с думите: „момче, не се занасяй ще ми ги върнеш като минем покрай някой банкомат“.

Спирането на Uber в България може и да е победа на закона (по същия начин, по който щеше да е победа на закона оставането на Пеевски начело на ДАНС), но не е триумф нито на правото, нито на справедливостта, нито на прогреса. Успехът на един лош нормативен акт, защитаваш утвърдени корпоративни интереси в ущърб на всички останали граждани на страната, не би трябвало да е повод за радост, а за притеснение.

Ама така се защитават таксиметровите шофьори от „нелоялната“ конкуренция и се запазват работните им места, казват някои. Ако наистина се замислиш обаче, именно по този закон самите утвърдени таксиметрови компании са нелоялна конкуренция, радваща се на значими предимства пред всеки, който желае да навлезе в бизнеса с автомобилните превози – в това число и напълно законната опция да използват КЗК, за да го изхвърлят от този бизнес.

Що се отнася до работните места, никой не би следвало да е толкова „голям“, че държавата да му гарантира определена работа, независимо от всичко. Нормалните хора знаят, че работното място се заслужава, точно както всяка друга ценност в този живот – с почтено отношение, труд и професионализъм. Едва ли наистина качествените таксиметрови шофьори са застрашени от навлизането на Uber – за тях винаги ще има пазарна ниша.

Струва ми се важно да спомена и, че след като духът е изпуснат веднъж от бутилката, става адски трудно да се върнеш към статуквото. Българската държава може и да спря временно Uber, но мерките ѝ няма да върнат клиентите на компанията към такситата. Те вече се организират в групи за споделено пътуване по модела на Uber, организират кампании за бойкот на таксиметровия бизнес, събират подписи в подкрепа на компанията (до момента, 15 783, т.е. много повече отколкото всеки таксиметров превозвач може и да мечтае), замислят протести като този довечера и е само въпрос на време родни и чужди предприемачи и програмисти да оползотворят появилия се бизнес потенциал с нови и нови решения, които ще продължат да „крадат“ от клиентите на такситата, независимо от всичко.

Дори държавата да успее да ги спре – а това няма как да стане без насилие и огромно обществено напрежение – светът е на около пет години от масовото навлизане на автономните автомобили и с тях окончателно ще бъде сложен край на таксиметровия бизнес, такъв какъвто си го знаем (впрочем, не се и съмнявам, че същите интереси, лобиращи срещу Uber днес, ще лобират и срещу навлизането на автономните автомобили у нас, верни на принципа: „ако загубим, губим само ние, ако спечелим, губи цял народ“).

Ако вместо Uber беше спряла КЗК, никой потребител нямаше да забележи.

П.С. Всички параграфи в курсив са цитати от коментари на страницата на протеста срещу спирането на Uber. Надявам се авторите им да не се разсърдят за волността.