Свобода за словото

След като преди повече от година, както много други хора по света изразих солидарността си с френското сатирично издание Шарли Ебдо, на няколко пъти ми се налагаше да обяснявам една и съща принципна позиция. Това обикновено ставаше след някой пореден „скандален“ брой на вестника, предизвикващ идентичния въпрос „ама ти още ли си Шарли“ сред познати или читатели на E-lect. Краткият отговор на този въпрос е „да“, а малко по-дългият гласи, че хората, които го задават, не разбират разликата между това да уважаваш правото на един човек или група хора да се изразява свободно, и да харесваш продукта на споменатото свободно изразяване.

В този смисъл моята позиция не се е променила в последните месеци. Още когато повечето от нас бяхме „Шарли“, написах, че аз не харесвам особено това издание и „намирам творчеството му в по-голямата му част за самоцелно вулгарно, излишно провокативно, а понякога и направо отвратително. Но смятам, че смисълът на идеята за свобода на словото – единственият ѝ смисъл – е да защитава правото на онези, които възприемам като вулгарни, провокативни и отвратителни, да споделят идеите си, без страх от насилие“.

Това, което със съжаление наблюдавам в публичната среда у нас, е, че изключително малко хора приемат едно подобно разбиране за свободата на изразяване – независимо дали става дума за демократи като Мартин Димитров (когото иначе много уважавам), популисти като Волен Сидеров (за когото нищо добро не мога да кажа), природозащитници като Боби Сандов, бизнесмени като човека, осъдил точно Сандов в по мое мнение най-нелепото дело, попаднало в публичното внимание, правозащитници, прокламиращи насилственото налагане на някаква си политическа коректност, или опонентите им, настояващи за забрани на чуждестранните НПО-та и всякакви подобни глупости. Последен (поне за момента) към групата на противниците на свободното слово се присъедини главният прокурор Сотир Цацаров, който поиска да бъде осигурена пълна възможност за идентификация на коментиращите в интернет сайтове, за да могат „засегнатите“ да търсят своите права (каквото и да значи последното).

В тази иначе разнородна група, разбира се, влизат и самозваните пазители на обществения морал, от време на време опитващи да се преборят за забраната на поредния продукт на популярното творчество у нас, който възприемат като особено скандален, бил той създаден от Криско, Гери Никол или някой друг нарушител на „общоприетите“ табута.

За моя изненада, дори в либертарианската общност, където на свободата да се изразяваш би трябвало да се гледа като на изконна ценност, тук-таме се появяват мнения, подкрепящи едно или друго ограничение, или последваща санкция.

И докато наистина може да има аргументи в подкрепа на това частни лица да завеждат частни дела срещу изказвания, които възприемат като клеветнически (макар че, според мен, в почти всички подобни случаи да се обръщаме към съда, само защото някой ни е обидил, е най-малко тъпо), не се съмнявам, че опитите на противниците на свободното слово да го ограничат чрез закон преди всичко замаскират тяхното собствено безсилие да убедят обществото в правотата си. Още по-големият проблем с идеята свободата на изразяване да бъде поставена под условие се появява, когато си припомним, че в групата на нейните врагове влизат хора и организации с често противоположни едни на други възгледи. Следователно, ако приемем, че словото трябва да бъде ограничавано, по необходимост допускаме и, че дали едно мнение е „правилно“ или ще ни вкара в затвора, ще зависи единствено от това кой е на власт в конкретния момент.

Честно казано, не съм учуден, че повечето хора смятат, че свободата на словото е нужна, само когато става дума за тяхното собствено право да говорят каквото си искат. Не ме изненадва и, че много „защитници“ на свободното слово, когато те лично са засегнати, не само не биха си мръднали пръста в случаите, в които се ограничава свободата на техните опоненти, но често пъти и не прикриват радостта си от това. Трудно е да си принципен, при положение че принципната позиция е да застанеш на страната на онези, които най-силно те дразнят.

За да има истинска свобода на словото обаче, не бива да правим компромиси на базата на личните си симпатии или антипатии, каквито често виждам даже сред иначе добронамерени хора с напълно благородни подбуди. Колкото по-вулгарна, провокативна или отвратителна ти се струва една идея, толкова по-важно е да бъде опазено правото на поддръжниците ѝ да я споделят. Ако то бъде нарушено, алтернативата винаги е само една: общество, в което какво точно е вулгарно, провокативно и отвратително ще зависи единствено от силните на деня.