Тази опция ще възстанови настоящата страница по подразбиране като върне всички затворени секции и категории.

Умерено сиво

В известен смисъл днешната статия продължава тема, засегната в E-lect не веднъж досега (най-скоро в материала “Надпревара”, но също така и в “Егоизъм”, “Храброст на Гергьовден” и “Айн Ранд – истина и безкомпромисност”) – тази за морала на българина, такъв какъвто го виждам през собствената си призма. Както и преди, в нейния контекст под “морал” разбирам системата от принципи на поведение и отношение към света, която ни дава отговор на въпроси като: Трябва ли да се лъже? Как да постъпваме смело? Допустимо ли е да основаваме действията си на база на собственото си добруване? А на това на другите? Животът (или конкретен негов момент) състезание ли е или – например – курс по взаимопомощ?

Темата, която ме вълнува днес, е свързана със съществуващата в обществото ни – но далеч не само у нас – неприязън към крайностите. Тук накратко ще се опитам да ти обясня защо според мен думи и изрази като “радикален”, “краен”, “гледащ на света в черно-бяло” и подобни на тях в общия случай незаслужено са натоварени с негативна конотация, докато да се гледа с добро око на такива като “умерен” (и на стоящото зад тях поведение) е погрешно. Както обикновено, това не е лекция по етика и аз по никакъв начин не определям мнението си за абсолютна истина. Ако нещо в него не ти харесва, ти препоръчвам формата за коментиране по-долу.

Да започнем с това, което споменатата вече Айн Ранд нарича “култ към моралната сивота”. С няколко думи този израз се определя като ценностна система, която – като правило – заклеймява всяка крайност и възхвалява всеки компромис. В случай че си мислиш, че в обществото ни такъв култ не е на мода, те моля да се сетиш колко често чуваш твърденията “истината е по средата”, “няма черно и бяло”, “е, много си краен” и прочие. На мен лично ми се случва по няколко пъти на ден.

(Особено често в коментар под някоя статия. Сериозно, имам чувството, че сред читателите на E-lect има основно три типа коментиращи: 1. напълно съгласни с автора; 2. несъгласни, но някак срамежливи читатели, които не се втурват пламенно да защитават убежденията си, а започват с уговорката, че истината навярно е по средата; и 3. такива, на които им липсват аргументи, така че що да не те напсуват.)

С други думи, според собствените ми лишени от статистическа стойност наблюдения, сред по-образованата прослойка български граждани, отвратени от нелепите предразсъдъци на не толкова извисените си събратя (“циганите не са хора”, “а евреите тайно управляват света”, “пък българите сме си най-, ама световната конспирация ни цака”, “с изключение на гейовете, де – те и те не са хора”, “и онези… свине в парламента и правителството”), култът към моралната сивота се приема като своеобразно решение и доказателство за различност.

Това е погрешно,

смятам аз, защото лишава лумпенизирания възглед за света от стабилна етична алтернатива. Няма и не може да има средно положение между истината и лъжата, доброто и злото, правилното и грешното. Неведнъж съм влизал в спорове за световната конспирация, в които нормални хора, уморени от фанатизма на опонентите си, започват да търсят и впоследствие откриват някакъв компромис със собствените си възгледи. Да, но алтернативата на еврейския заговор не е половин заговор и не е “добре де, има истина в думите ти”. Конспирация просто няма.

Циганите не са наполовина хора – напротив, те са същите като нас, макар и много често поставени в по-неблагоприятно социално положение. Същото се отнася за личностите с различна сексуалност, евреите и турците, жените и цветнокожите. Но да не се отклонявам.

Мисълта ми е, че – колкото и да не ти се вярва – в огромния процент от случаите правилният отговор на едната крайност се намира в другата. Така например (да се спрем на един популярен възглед) не социалната държава – наполовина свободна, наполовина социалистическа – е алтернативна на комунизма и нацизма. Либералната държава е такава. Не половинчатата реформа на днешното правителство е по-добра, както от тоталната реформа, така и от пълния застой. Цялостното реформиране я бие. И накрая не мълчанието е достойният отговор на лумпенизираните крясъци. Активното им противодействие е единственото, което може да ги спре.

Така че, вместо заключение, искам да отговоря на онези читатели – не един и двама (а поне трима, хе), които ме обвиняват в крайност, не харесват тона на E-lect и призовават за по-голяма толерантност. Да, аз съм краен. Да, твърдо вярвам, че светът много по-често е черно-бял, отколкото сив. Не, не мисля, че умерено сивото може да надделее над черното. А ти?

Ако тази статия ти допада, винаги можеш да станеш приятел на E-lect във Facebook или да последваш този сайт в Twitter.

А ако харесваш сайта и желаеш да подкрепиш развитието му, ще се радвам да ни станеш патрон в Patreon. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.

4 коментара

  1. Ива каза:

    И аз.

  2. Е, на теб не може да ти се угоди! 😉 Ако несъгласните реагират кротичко, смяташ ги за срамежливи. Ако са пламенни, значи пък те псуват. 😉
    Та затова ще пробвам пламенно (само че под 43 градуса, че тогава белтъците в организма се сваряват!), но без нито една псувня, да ти кажа:
    Хем си прав, хем не си прав!!!
    Да, съгласна съм, че в много случаи истината не е по средата. Например, циганите, хомосексуалистите и жените и т.н. често са в неравностойно положение. Но също така често това неравностойно положение е със знак плюс в тяхна полза. А нещата ще бъдат наред, когато се постигне умерена сива равнопоставеност. Не средностатистическа, а реална! Защото една обувка 35-и номер и една 45-и номер не правят чифт 40-и!
    P.S. Аз по принцип си падам екстремистка, но като се сложат крайностите на везните, излизам един приятно умерен човек. 😉

  3. Не е така! Тези, които си псуват, си псуват. Няма общо с това, че са пламенни :).

  4. Младена каза:

    Това, което казваш, е правилно. Наистина няма средно положение във всички случаи. Като например между истина и лъжа. Но според мен чувството за мярка е нещо различно и със „сиво“ се има предвид нещо друго. Ще дам за пример нещо съвсем просто като храбростта. Както Аристотел е казал, тя е добродетел. Но добродетелта е средина между двете крайности – на недостига и на излишъка. Защото нито това, да бъдеш страхлив може да ти донесе нещо добро, нито това, да поемаш безумни рискове, защото може да застраши живота ти. Аз това разбирам под т.н. „златна среда“ .
    И като човек, който е имал навика да изпада в някакви крайности, мога да кажа, че наистина след време това започна да тежи на мен и моите близки. Пък и на не чак толкова близките ми. Но искам да допълня и още нещо. Според мен наистина има и хора, които съвсем очевидно са се вманиачили в тази среда, което също ги прави крайни в това отношение. За това от себе си бих допълнила, че именно става въпрос за моралната среда. Или както ти го наричаш тук: „системата от принципи на поведение и отношение към света“
    Или по прост начин да го обясня, да не бъдем дребнави, щом се стига и до тази средина и в никакъв случай да не казваме, че примерно ниските хора не са достатъчно високи, което ги прави по-лоши. Това би било пълен абсурд.
    Надявам се да съм се изразила правилно и да съм била полезна с нещо.