В битка за паметта

Не особено изненадващо дори четвърт век след началото на промените в България ключови за бившия социалистически режим дати като девети септември и десети ноември винаги се превръщат в удобен повод за леви пропагандатори да залеят общественото пространство с бълнуванията си на теми като „социализъм“, „капитализъм“, „неолиберализъм“ и прочие. При все многообразието от текстове обаче основните тези, които можеш да намериш във всеки от тях, са точно 2: 1. преди десети ноември страната ни е просперирала, социално неравенство не е съществувало и животът е бил песен; и 2. виновна за всичките ни настоящи проблеми е (ултра) неолибералната система на свободни пазарни отношения, наложена ни отвън от нашите недоброжелатели с подкрепата на „предатели“ отвътре.

Тези твърдения, разбира се, са прекалено елементарни и твърде нелепи за интелигентния наблюдател и затова често пъти остават без отговор – нещо, на което пропагандаторите им могат само да се радват, понеже те нито се целят в образована аудитория, нито се опитват да водят дебат за миналото и настоящето на България (доказателство за последното е фактът, че в материалите им изключително рядко се появяват каквито и да било сравнителни данни, а историческата истина непрестанно е подменяна с гръмки фрази). За днешните интелектуални наследници на Гъобелсовата школа нито истината, нито уважението на така наречените от тях „умни и красиви“ „соросоиди“ са от значение – единствено важно е да спечелят сърцата на наивните, пострадалите от защитаваните от тях самите политики или по-носталгично настроените наши сънародници.

Тук няма да се впускам в пространни обяснения защо твърденията на пропагандаторите са неверни – добре документирани са и поредицата от фалити на комунистическия режим, и постоянното състояние на дефицит, и крещящото социално неравенство в България отпреди 1989 г. (в която, нека си припомним, пазената в дълбока тайна заплата на Тодор Живков е 4000 лв. при 165 лв. средно за страната – а това ще рече, че в днешни пари бившият ни диктатор би „изкарвал“ по 19440 лева на месец), и е дори по-лесно да се докаже, че системата ни днес е минала покрай либерализма (България много рядко се появява дори в топ 50 на различни класации за икономическа свобода), че много от проблемите ѝ са наследство от 45-те години на диктатура и последвалите леви управления в годините на прехода, а също и че колкото по-либерална е една държава в световен план, толкова по-благоденстваща е тя почти без изключение.

На пропагандата обаче е нужно да се дава непрекъснат и последователен отпор, защото битката за паметта е преди всичко битка за нашето настояще и бъдеще, а повечето проблеми, с които се сблъскваме днес, вече можеха да са преодолени, ако съществуваше обществен консенсус около това кои политики наистина работят – консенсус, който непрекъснато е подкопаван от слабо интелигентните измамници вляво.